 |
|
|
По-сигурни ли са вече българските банки?
публикувано от: Николай Герчев, 07 декември 2002
|
|
|
| |
В края на изминалата седмица парламентът прие закон , с който увеличи прага на застрахованите от държавата депозити от 10 000 на 15 000 лева. Това неизбежно ни води към въпроса дали сигурността на депозитите е подобрена. Колкото и парадоксално да звучи, заключението, до което ще стигнем е, че след това решение депозитите не са по-сигурни, дори има сериозни основания да смятаме, че този закон ще доведе до нейното влошаване.Според тяхната дейност, банките се делят на два вида – кредитни и депозитни. Кредитните банки са най-обикновени финансови посредници между кредитори и длъжници. Кредитната банка влиза в две правни отношения. Тя обещава на кредиторите в една икономика, които се сугласяват да и предостяват временно своите спестявания, да им върне спестяванията, с лихви, на определена дата. Парите, които тя получава, напускат почти мигновено кредитната банка и се озовават в ръцете на длъжниците в икономиката, които се задължават да и върнат парите на определена дата. Кредитната банка, по силата на своята функция, няма за цел, нито за задължение, да държи пари в своята каса. Нейната дейност е свързана с определени рискове, но никой от тях не може да наруши договорите, които тя е подписала, тъй като те почиват на обещания. Възможно е на определената дата за връщането на кредита, който тя е получила от А, банката да не е в състояние да го направи, защото нейният длъжник Б закъснява с плащането си. Но А е станал кредитор на банката с пълното съзнание за тази вероятност, поемайки риска присъщ на всяка финансова инвестиция.
Далеч по-интересна е функцията на депозитните банки. Те не подписват кредитни договори, а договори за съхранение на внесените пари. Вложителят не е кредитор на депозитната банка, той остава пълен собственик на парите. В момента на влога, той получава документ, който по същество не се различава от най-обикновена складова разписка. Депозитните банки са интересни, и точно те са тези, които законът има пред вид, точно заради историята на складовите разписки. Тези складови разписки са и в основата на всяка финансова криза, както и на всяка рецесия. Те са ключът и към разбирането на съвременните парични системи, за това нека им отделим няколко параграфа.
Депозитните банки се появяват (смята се, че първата от тях е основана във Венеция в 1171 г., но френският икономист Жозеф Гарние споменава за депозитни банки в Китай още през 8-и век) само и единствено защото употребата на парите, сребро или злато, при дадени сделки води до високи разходи. За да бъдат избегнати тези разходи, хората внасят парите в банката и използват за своите плащания складовите разписки, чиято първа физическа форма са банкноти. Банкнотите, по рождение, не са пари, а парични субститути, те просто заменят определено количество пари, което се озовава в касата на депозитната банка. Друга форма на складови разписки са вложните книжки, които в днешно време се изразяват в записи в паметта на компютрите на банката. Депозитната банка, по силата на своята същност, е непременно с “пълно покритие” на влоговете, тоест никои от внесени в нея пари не напускат касата. Клиентите на банката разбира се заплащат услугата, а именно предлагането на парични субститути, и от това банкерът получава своя доход. Дейността на една депозитна банка не подлежи на никакви специфични рискове, и от тази гледна точка идеята за “гаранция на влоговете” е пълен абсурд.
До тук всичко изглежда добре, и би било така и до ден днешен, ако банкерите (или поне тези до 19 век) бяха почтени хора. Те бързо разбират, че определен процент от вложените пари остават постоянно при тях. Така у тях възниква изкошението, на което те бързо се поддават, да дадът под формата на кредити тази “неподвижна” част от влоговете, за тяхна единствена облага. Операцията е най-печеливша, ако банкерът просто пусне в обръщение повече банкноти, които де факто са фалшиви складови разписки, фалшиви парични субститути, които се появяват в икономиката не в замяна на саществуващи пари, а като добавка към останалите средства за размяна. Така банкерите дават правото на някого да получи пари, без предварително да ги е внесъл.
Банкерът на практика комбинира двете функции на кредитна и депозитна банка, и това именно са съвременните банки. Плод на измама, съвременната банка хем е кредитна, хем не е, хем е депозитна, хем не е, и се нуждае от постоянната държавна намеса, за да не изпадне във фалит.
Защо тя прилича на кредитна, но не е? Защото не всички от кредитите дадени от съвременната банка представляват реални спестявания на хора от икономиката, които са решили да станат нейни кредитори. Истинската кредитна банка дава “реален” кредит, които съответсва на съществуващи реални ресурси, произведени и спестени от някого. Съвременната банка дава “обръщаем” кредит, като просто увеличава средствата, с които временно нейният длъжник може да разполага, и да ги “обърне” в истински пари, което той де факто прави, когато заплаща някого за извършените свои покупки. Именно увеличено раздаване на този “обръщаем” кредит води до цикличното поведение на дейността, което наблюдаваме в съвременните икономики. В бъдеще ще имаме възможност да развием тази тема, нека сега видим защо съвременната банка е и само на половина депозитна.
Очевидно е, че поради дадените “обръщаеми” кредити, банкерът вече не е в състояние да върне парите на вложителите, ако те са достатъчно многобройни в това си тяхно легитимно желание. Договорът за влог е различен от кредитния договор, той не дава обещание, а задължава банкера да върне парите, когато те са поискани. Съвременната банка не е депозитна, защото този договор е технически неизпълним - за разлика от първите депозитни банки, като известната банка в Амстердам – ако достатъчно голям брой вложители си поискат парите обратно. От друга страна, банкерите продължават да твърдят, че те са депозитни банки – та как инъче биха получавали средства на базата на които да дават техните “обръщаеми” кредити – и продължават да ни уверяват, че ще ни върнат влога, когато поискаме. Именно това противоречие води до банковите кризи, когато ни се казва че банките са изпаднали в “неликвидност”. Кризата на ликвидност трябва да се разбира като момент, в който вложителите разбират, че са били измамени. Тъй като банкерите напълно добре разбират този основен проблем, те са потърсили и намерили начини да уверят хората, че депозитите им са сигурни.
Тези начини са многобройни, но нека набележим няколко от тях по реда на историческата им поява. Първо се появява “банковата система с единствена резерва”. Всички банкери събират на едно място, в една институция, вложените при тях пари, като така увеличават ликвидностите, с които може да разполага всяка една банка по отделно, в случай на криза (тоест разпозната измама). Така се ражда “централния депозитар”, една от двете функции на днешните дентрални банки. След това банкерите, в самото начало на 19 век в Англия, а след това и в Европа, успяват да променят правния статут на влоговете, след няколко спорни дела. В днешно време вложителят се счита, правово, но неправилно, за кредитор на банката. Парите са единственото благо, при чието складиране собствникът на складовата база си присвоява поверената му вещ!
Третата стъпка се състои в отказ да бъдат върнати вложените пари, като така де факто банкнотите от парични субститути се превръщат в пари. Тъй като вече резервите са се намирали на едно място, централния депозитар, реално той конфискува златото и среброто, което е легитимна собственост на носителите на банкноти. В същото време централният депозитар става и производител на добре познатите ни книжни пари, като така придобива и втората функциа на съвременните централни банки. Централната банка днес просто може да произведе, тоест напечата, необходимите банкноти, с които банки в момент на криза да изплатят своите влогове. Този процес на производство на пари се нарича инфлация и води до неизбежно покачвяне в цените на стоките, и се наблщдава при всяка банкова криза. Централните банки са способни да спасят всяка банка в криза, те за това са и създадени от държавата, която дава легална, но нелегитимна, протекция на банковата система.
Стигаме и до последната легална стъпка за защита на банките, а именно държавното застраховане на влоговете, чийто минимум бе покачен със закон. От всичко казано до тук е ясно, че тази застраховка няма никакъв икономически смисъл. Държавата не разполага, в някакъв сейф, каса или нещо подобно, с необходимите пари, с които да даде ликвидности на банка(и) в криза. Фондът, в който банките са задължени да правят периодични вноски по силата на същия закон, представлява минимална част, около 2 процента, от общата стойност на депозитите. Освен това той е инвестиран в облигации, по всяка вероятност на държавния дълг, и само една нищожна част от него е в ликвидности. Покачването на минималния осигурителен праг с нищо не застрахова повече банките от евентуална криза, той просто уверява гражданите, че повече пари ще бъдат напечатани, в случай на необходимост. Това обещание с нищо не променя характера на съвременните банки, нито пък намалява риска от банкова криза.
В началото споменахме, че това решение даже може да влоши състоянието на банковата система, като под това разбираме, че парите, които банките пазят като резерви могът да намалеят, като така рискът от евентуална криза нараства. Какви са нашите основания за това твърдение? Ако банкерите преценят, че доверието на гражданите се е покачило след този закон, а именно това е и неговата цел, те навярно ще променят своето поведение. Смятайки, че сега хората имат по-голямо доверие, те навярно ще решат да държат по-малко резерви, което обективно покачва техния риск. Икономистите наричат тази промяна в поведението “морален риск”.
Внимателният читател наварно би отговорил, че всичко казано от нас е вярно за икономика, където има централна банка-производител на пари, на за икномика в условия на паричен съвет, където централната банка на може просто да напечата банкноти, или даде кредити на банките. При тези условия, държавната гаранциа тогава е положотелен, даже необходим елемент. Това възражение би било вярно, ако при паричен съвет наистина нямаше държавен паричен производител. Истината е, че парите у нас сега се произвеждат от Европейската Централна Банка, а БНБ само емитира парични субститути, под формата на левове. Истинските пари у нас са еврото, и те са произведени от същия тип институция, каквато бе БНБ преди 1997, в следствие на което същността на нещата не е променена. В случай на банкова криза, БНБ ще помоли ЕЦБ да изпрати колкото камиона трябва с банкноти, или за по-лесно ще получи кредит от ЕЦБ, на която основа паричният съвет, без да нарушава правилото си на функциониране, ще предостави на банките необходините ликвидности. В момента БНБ действа като чуждестранен клон на ЕЦБ, което нито променя същността на проблема, нито го разрешава.
А истинският проблем е, че в съвременните банки парите на вложителите просто ги няма, те са раздадени на трети лица под формата на кредити. Няма механизъм, който да намали съществувящия риск. Има един единствен начин за неговото елиминиране, и това е дисоциирането на кредитната и депозитна дейност на банките. Докато такъв закон не бъде приет, банковите кризи ще продължат да бъдат заплаха, и рецесиите ще са ежедневие. Разбира се, такъв закон трябва да доведе и до възприемането като пари на реално благо (злато или сребро са историческите примери, практически до 1933-а г.), а не на хартиени банкноти, тоест държавата трябва да се откаже от заграбения от нея монопол да произвежда пари. Ясно е, че този закон не е за близкото бадеще, както е ясно и че до този ден нищо не е в сила да ни предпази от банкови фалити.
Николай Герчев, икономист
|
|
|
|
|
|
|
|
|
| |
|
